(съвременна градска утопия)

Един стар, стар мой текст.



Утопия винаги звучи привлекателно. Знаел го е още сър Томас Мор, създавайки/описвайки в едноименната си книга едно идеално общество, подреден, смазан като часовников механизъм свят, отделен от поквареното настояще с водите на цял океан (неговата утопия се помещаваше на остров). Тези утопии, които са ми останали в тийнейджърската глава обаче, са малко по-различни: 1984та, Прекрасният нов свят, 451 градуса по Фаренхайт – във всички тях идеалната тоталитарна държава се е превърнала в рестриктивна система, а гражданите й - в манипулируеми пионки, в които всеки опит за индивидуалност бива силово изкореняван. Лесно би било да присъдим неуспеха на тези режими на тяхната едностранчива, насилствено наложена законова рамка. Тези правила служат на информирано малцинство за контрол на неинформираната маса хора – и именно затова изглеждат изкуствено създадени и наложени със сила. Ако се замислим обаче върху Х-те века, отделящи авторовото настояще от това на творбата му, откриваме колко е лесен прехода от сегашния, привидно разумен обществен договор към драконова дистопична система. И тя не изглежда вече недостижима, дори напротив: изглежда органичен завършек на настоящето, заслужено наказание за обществото без гражданственост, на индивидите без идентичност.

Градската среда, публичните пространства в един град са пряк материален еквивалент на аморфната обективна среда, наречена общество. Ако на всеки субект присъдим еднозначно по един дом-крепост, то както самите субекти плават заедно в морето на междучовешките си взаимоотношения, така и частните им убежища са заобградени от общественото пространство, ничие пространство, пространство на всички. И ако трябва на междучовешките взаимоотношения да присъдим топос, то това ще бъде пространството, общо за всички: паркове, улици, алеи, библиотеки, магазини, ресторанти, театри, кина, стадиони, спортни зали, административни сгради.

За нуждите на това есе ще разгледаме тези места като публична и частна собственост. Както всяка частна инвестиция, обществените сгради целят преди всичко да донесат на собственика си възвръщаемост на вложените средства и след това постоянна доходност. За тази цел тези пространства трябва да бъдат самоподдържащи се - ползвателите заплащат за това, като парите им се използват за заплати на обслужващия и поддържащия персонал, остава и нещо за собственика на имота. Системата е проста и ефикасна. Разликата с пространствата, които са общинска или държавна собственост, е че последните не изискват възвръщаемост на инвестицията. Иначе казано, парите на обществото се наливат в проекти,за да се върнат като общо благо. Най-простият пример за принципната разлика между двете са конкуриращите се в момента на българска земя парк и мол.

След като и двете съществуват едновременно и равноправно в нашата, българската действителност от 2009та, значи и от двете има нужда. На човек са необходими както слънцето и въздуха в неангажиращата среда на паркове и градинки, така и оборудваните за инвалиди тоалетни в моловете. В затворените пространства той може да получи една по-благоустроена среда, където може безопасно да изведе детето си или да се придвижва свободно, ако е в инвалидна количка. Ако, разбира се, понесе рекламата и търговията. Така, както, приемайки обществения договор, е дал частица от свободата си, за да се чувстват той и всички останали спокойни и защитени.

Може да се направи още един паралел между абстрактните човешки отношения, изразени в писани и не обществени закони, и начина, по който се организират обществените пространства. Човек определя правилата, вместо те – него. В развитието на цивилизацията и технологията някои правила стават излишни, а други трябва да се създадат. В един момент обществото просто надрасва законите си - това е един органичен процес, естественото развитие на социума. По същия начин еволюират и пространствата, които човек обитава. Ако се създаде благоустроена среда, например парк, то тя ще привлече хора, потоците хора – потоци търговци и е само въпрос на време преди този пра-мол да се сдобие със стъклена фасада и ескалатори. По същия начин времето ще покаже кой от двата модела е приложим за нашата реалност, необходимо е да оставим естествените образуващи процеси да си свършат работата.

Както са я свършили в утопиите, за които четем в книгите. Живеещите в 451 градуса на Бредбъри вярват, че са постигнали земния рай, за мнозинството светът е наистина утопия. И ако терминът дистопия съществува, то той описва същата реалност, погледната през очите на малцинството. В този ред на мисли всеки обществен слой е утопия, доколкото осигурява на оптимален процент от хората оптимално количество блага, иначе казано, прави всички еднакво задоволени и еднакво посредствени.

Знаете ли? Забравете формиращите процеси. След като естествените общественообразуващи фактори са чалга-културата и таблоидите, необходимо ни е нещо друго. Ако мнозинството е това, което определя идеала, съответно определя и архитектурата като стремеж той да бъде постигнат, то ни предстои свят от съобразени със ЗУТ оранжеви торти, приютили под двуетажния си покрив офиси, магазини, ателиета, детски градини и космодрум. При сблъсък между тази масова култура/ и една по-скоро гурме култура, все ми се струва, че изтънченото трябва да вземе превес. В един момент се стига обаче до противоречие, до едно кресчендо на формализма, в което човек не намира място за себе си. Сещам се за героинята от „Изворът“, която не иска хората да омърсяват с присъствието си съвършените сгради на нейния любим. Къде остана архитектурата, създадена за хората?

Съществува тънка червена линия между масовата естетика и тази на специалиста. И ако мнозинството е по-невежо, то работа на информираното малцинство е да го поведе по път напред и нагоре; както работа на архитекта е да впрегне концепцията на инвеститора си да я подкара към една по-близка до идеала реализация. Така пак се прави архитектура за хората, само че и самите хора повишават нивото си малко по малко. Докато мнозинството стане добро, информирано и неманипулируемо, за да може то самото да манипулира средата си, да я претворява по свой образ и подобие.

Накрая ще заживеем в утопия. Това е, в общи линии, неизбежно: след като всеки сам се стреми да избира най-доброто, на ниво общество ще се реализира това, което е добро за най-широк кръг от хора. Въпрос на свободна воля е човек да се старае да превърне дистопията в утопия, да даде от своите знания и умения на обществото, за да може то да достигне нивото на мечтите на писателите от двайсети век вместо нивото на кошмарите им.