не сме народ, а?

Вървял си по улица скоро, нали? Или си се разхождал в парк, пазарувал в магазини, ходил на работа, на училище, разминавайки се с някакво количество хора, заети със същите дейности и замислени по същите проблеми, върху които и ти. Това, уважаеми, е градската среда и за нея ще ти поговоря днес.

Градска среда е всичко извън вратата на твоя дом, и извън вратите на всички онези, с които се разминаваш. По същия начин общество са всички мисли, идеи, намерения и действия, които се осъществяват извън черепната ти кутия и извън чуждите такива. И тези две среди, едната - проекция и резултат на другата, са полето на действието живот - поле, което, щеш - не щеш, споделяш с останалите хора на принципа на взаимния компромис.

Принципът на взаимния компромис е онова, което лежи в основата на обществения договор - да простираш свободата си дотолкова, че да не попречиш необратимо на чуждите свободи. Ако хвърлиш шепа камъчета във вода, в един момент кръгчетата им ще се пресекат. Ей това пресичане е границата, която ти не трябва да преминаваш. И тя обикновено се установява опитно, с проба, грешка, разговор и споразумение.

Ако групата хора са населението на една определена територия, а постигнатото между тях споразумение придобие писмен вид, то принципът на взаимния компромис прераства в принцип на държавна уредба. Тази държавна организация се случва в общото за всички хора пространство - общо и физически, и интелектуално, и нейните закони целят да урегулират взаимоотношенията в него с цел да се запази максимална неприкосновеност на частните пространства - частни физически и интелектуално.

Най-вероятно и аз, и ти сме съгласни, че градската ни среда е шибана. Който разговор бихме могли да завършим с извода, че и държавата ни е шибана. Няма да го направим.

Градската ни среда е такава, каквато ни е държавата.
Държавата ни е такава, каквото ни е обществото.
Обществото ни е такова, какъвто е всеки негов елемент поотделно.

Асоциирането на всеки елемент от системата с цялото на системата наричаме национална идентичност. Засилването на интереса му към нея и предприемането на преднамерени и целенасочени действия за подобряването й наричаме гражданско общество. Очевидно едното не може да съществува без другото.

Липсата на национална идентичност произлиза от нежеланието на всеки човек да се идентифицира с обществото като цяло. Това нежелание идва от несъответствието в оценката за себе си и за цялото. Индивидът оценява себе си високо, а всичко останало - като несъответстващо на неговите способности и интелект. Така цялото се превръща в пречка за личното развитие, която трябва да бъде преодоляна не в обществен интерес, а в личен.

Липсата на гражданско общество е следствие на нежеланието на индивида да действа едновременно в интерес на себе си и на обществото. То е поради скептичността, че личното добруване може да донесе общественото благо, което от своя страна да предизвика повече лични облаги за всеки един член на това общество. Което пък е пряко следствие на презумпцията, че ако един промени модела си на действие, никой друг няма да промени своя - защото индивида не се счита за част от това цяло, част, която е значима и способна да му влияе. Което ни връща пак при липсата на национална идентичност.

Основната причина на тези две явления е неспособността или нежеланието на индивида да мисли със собствената си глава.

За мислещия човек е ясно, че съществуват две основни форми на държавно устройство. При първата имаме манипулиране на образователната система и на информацията, която става обществено достояние, с цел разделяне на хората на образовано управляващо малцинство и невежо и незаинтересувано управлявано мнозинство. Втората форма на държавно управление е демокрацията, както е по учебник. Коректив на случващото се в обществото тук е самото общество, което предполага високо ниво на образования, знания и мисъл в голям процент от населението.

Липсата на достатъчно мислещи хора в една държава непременно я причислява към първия тип. Наличието на мислещи хора обаче не обуславя непременно развитието на демокрация. Пред всеки мислещ човек стои изборът към кое от двете да се стреми. Работата за общественото добруване, за образоването на всеки човек и превръщането му в равностоен, мислещ елемент на цялото, би довела до развитието на демократично гражданско общество. Работата за личното образование и добруване засилва разделението на управляващи и управлявани, и единствената възможност за развитие на човек в такова общество е да се премести от едната в другата класа.

Развитието на обществото като демократично или олигархично зависи от това какъв избор ще вземе всеки човек. Обективно погледнато, мотивацията за този избор е коя държавна система ще развие повече и по-бързо държавата като цяло. Реалистично погледнато, българинът има българска народопсихология - счита себе си за по-знаещ и можещ от останалите - и затова е силно вероятно да предпочете олигархията - не регламентирана със закон, но на практика случваща се около нас.

Иска ми се държавата, която двамата с теб споделяме, да предприеме своя ход към демокрация, иска ми се обществото ни да стане гражданско. За да стане това, трябва да се мотивират повече хора да работят за интереса на нацията си. Това не може да стане без те да се асоциират с тази нация, да я чувстват достатъчно зряла и достойна, за да се зоват част от нея. Това би ги мотивирало да работят над себе си, за да бъдат и те самите достойна част от достойния си народ и да допринесат за развитието му нагоре и нагоре. Този пример ще мотивира още хора около тях - един самопредизвикващ се процес.

Питам се обаче какво ще започне този процес - ако го сравним с рекурсивна функция, коя ще е командата, която да я извика за изпълнение. Ще ми се да вярвам, че това може да стане с моя личен пример - моя и на всички мислещи, можещи хора, които са избрали да останат тук и да работят здраво.

Но наистина не знам дали ще се получи.