(съвременна градска утопия)

Един стар, стар мой текст.



Утопия винаги звучи привлекателно. Знаел го е още сър Томас Мор, създавайки/описвайки в едноименната си книга едно идеално общество, подреден, смазан като часовников механизъм свят, отделен от поквареното настояще с водите на цял океан (неговата утопия се помещаваше на остров). Тези утопии, които са ми останали в тийнейджърската глава обаче, са малко по-различни: 1984та, Прекрасният нов свят, 451 градуса по Фаренхайт – във всички тях идеалната тоталитарна държава се е превърнала в рестриктивна система, а гражданите й - в манипулируеми пионки, в които всеки опит за индивидуалност бива силово изкореняван. Лесно би било да присъдим неуспеха на тези режими на тяхната едностранчива, насилствено наложена законова рамка. Тези правила служат на информирано малцинство за контрол на неинформираната маса хора – и именно затова изглеждат изкуствено създадени и наложени със сила. Ако се замислим обаче върху Х-те века, отделящи авторовото настояще от това на творбата му, откриваме колко е лесен прехода от сегашния, привидно разумен обществен договор към драконова дистопична система. И тя не изглежда вече недостижима, дори напротив: изглежда органичен завършек на настоящето, заслужено наказание за обществото без гражданственост, на индивидите без идентичност.

Градската среда, публичните пространства в един град са пряк материален еквивалент на аморфната обективна среда, наречена общество. Ако на всеки субект присъдим еднозначно по един дом-крепост, то както самите субекти плават заедно в морето на междучовешките си взаимоотношения, така и частните им убежища са заобградени от общественото пространство, ничие пространство, пространство на всички. И ако трябва на междучовешките взаимоотношения да присъдим топос, то това ще бъде пространството, общо за всички: паркове, улици, алеи, библиотеки, магазини, ресторанти, театри, кина, стадиони, спортни зали, административни сгради.

За нуждите на това есе ще разгледаме тези места като публична и частна собственост. Както всяка частна инвестиция, обществените сгради целят преди всичко да донесат на собственика си възвръщаемост на вложените средства и след това постоянна доходност. За тази цел тези пространства трябва да бъдат самоподдържащи се - ползвателите заплащат за това, като парите им се използват за заплати на обслужващия и поддържащия персонал, остава и нещо за собственика на имота. Системата е проста и ефикасна. Разликата с пространствата, които са общинска или държавна собственост, е че последните не изискват възвръщаемост на инвестицията. Иначе казано, парите на обществото се наливат в проекти,за да се върнат като общо благо. Най-простият пример за принципната разлика между двете са конкуриращите се в момента на българска земя парк и мол.

След като и двете съществуват едновременно и равноправно в нашата, българската действителност от 2009та, значи и от двете има нужда. На човек са необходими както слънцето и въздуха в неангажиращата среда на паркове и градинки, така и оборудваните за инвалиди тоалетни в моловете. В затворените пространства той може да получи една по-благоустроена среда, където може безопасно да изведе детето си или да се придвижва свободно, ако е в инвалидна количка. Ако, разбира се, понесе рекламата и търговията. Така, както, приемайки обществения договор, е дал частица от свободата си, за да се чувстват той и всички останали спокойни и защитени.

Може да се направи още един паралел между абстрактните човешки отношения, изразени в писани и не обществени закони, и начина, по който се организират обществените пространства. Човек определя правилата, вместо те – него. В развитието на цивилизацията и технологията някои правила стават излишни, а други трябва да се създадат. В един момент обществото просто надрасва законите си - това е един органичен процес, естественото развитие на социума. По същия начин еволюират и пространствата, които човек обитава. Ако се създаде благоустроена среда, например парк, то тя ще привлече хора, потоците хора – потоци търговци и е само въпрос на време преди този пра-мол да се сдобие със стъклена фасада и ескалатори. По същия начин времето ще покаже кой от двата модела е приложим за нашата реалност, необходимо е да оставим естествените образуващи процеси да си свършат работата.

Както са я свършили в утопиите, за които четем в книгите. Живеещите в 451 градуса на Бредбъри вярват, че са постигнали земния рай, за мнозинството светът е наистина утопия. И ако терминът дистопия съществува, то той описва същата реалност, погледната през очите на малцинството. В този ред на мисли всеки обществен слой е утопия, доколкото осигурява на оптимален процент от хората оптимално количество блага, иначе казано, прави всички еднакво задоволени и еднакво посредствени.

Знаете ли? Забравете формиращите процеси. След като естествените общественообразуващи фактори са чалга-културата и таблоидите, необходимо ни е нещо друго. Ако мнозинството е това, което определя идеала, съответно определя и архитектурата като стремеж той да бъде постигнат, то ни предстои свят от съобразени със ЗУТ оранжеви торти, приютили под двуетажния си покрив офиси, магазини, ателиета, детски градини и космодрум. При сблъсък между тази масова култура/ и една по-скоро гурме култура, все ми се струва, че изтънченото трябва да вземе превес. В един момент се стига обаче до противоречие, до едно кресчендо на формализма, в което човек не намира място за себе си. Сещам се за героинята от „Изворът“, която не иска хората да омърсяват с присъствието си съвършените сгради на нейния любим. Къде остана архитектурата, създадена за хората?

Съществува тънка червена линия между масовата естетика и тази на специалиста. И ако мнозинството е по-невежо, то работа на информираното малцинство е да го поведе по път напред и нагоре; както работа на архитекта е да впрегне концепцията на инвеститора си да я подкара към една по-близка до идеала реализация. Така пак се прави архитектура за хората, само че и самите хора повишават нивото си малко по малко. Докато мнозинството стане добро, информирано и неманипулируемо, за да може то самото да манипулира средата си, да я претворява по свой образ и подобие.

Накрая ще заживеем в утопия. Това е, в общи линии, неизбежно: след като всеки сам се стреми да избира най-доброто, на ниво общество ще се реализира това, което е добро за най-широк кръг от хора. Въпрос на свободна воля е човек да се старае да превърне дистопията в утопия, да даде от своите знания и умения на обществото, за да може то да достигне нивото на мечтите на писателите от двайсети век вместо нивото на кошмарите им.

чадъри, чадъри, чадъри, огромно червено поле

Хм, помните ли, когато едни прекрасни хора ни предизвикаха да прострем въображението си в двора на родния университет? Ровейки си днес в dezeen открих едно подобно свежо приложение на чадърите в областта на парковите павилиони / провокативните градски акции.



Две холандски архитектурни групировки са направили мобилен бар, в който са събрали 300 души на импровизиран зимен купон на открито, поне преди полицията да се намеси.

Мисля си, че основна част от професията на архитекта е да променя средата около себе си, особено когато това предполага самоинициатива, рециклирани метриали и позитивна гледна точка. Не е необходимо намесата му в тази среда да бъде трайна и ефективно да решава проблемите й. Достатъчно е да предложиш low-cost прозорец извън кутията, да покажеш на всеки, който би се поинтересувал, че има как и защо сам да излезе от нея.

не сме народ, а?

Вървял си по улица скоро, нали? Или си се разхождал в парк, пазарувал в магазини, ходил на работа, на училище, разминавайки се с някакво количество хора, заети със същите дейности и замислени по същите проблеми, върху които и ти. Това, уважаеми, е градската среда и за нея ще ти поговоря днес.

Градска среда е всичко извън вратата на твоя дом, и извън вратите на всички онези, с които се разминаваш. По същия начин общество са всички мисли, идеи, намерения и действия, които се осъществяват извън черепната ти кутия и извън чуждите такива. И тези две среди, едната - проекция и резултат на другата, са полето на действието живот - поле, което, щеш - не щеш, споделяш с останалите хора на принципа на взаимния компромис.

Принципът на взаимния компромис е онова, което лежи в основата на обществения договор - да простираш свободата си дотолкова, че да не попречиш необратимо на чуждите свободи. Ако хвърлиш шепа камъчета във вода, в един момент кръгчетата им ще се пресекат. Ей това пресичане е границата, която ти не трябва да преминаваш. И тя обикновено се установява опитно, с проба, грешка, разговор и споразумение.

Ако групата хора са населението на една определена територия, а постигнатото между тях споразумение придобие писмен вид, то принципът на взаимния компромис прераства в принцип на държавна уредба. Тази държавна организация се случва в общото за всички хора пространство - общо и физически, и интелектуално, и нейните закони целят да урегулират взаимоотношенията в него с цел да се запази максимална неприкосновеност на частните пространства - частни физически и интелектуално.

Най-вероятно и аз, и ти сме съгласни, че градската ни среда е шибана. Който разговор бихме могли да завършим с извода, че и държавата ни е шибана. Няма да го направим.

Градската ни среда е такава, каквато ни е държавата.
Държавата ни е такава, каквото ни е обществото.
Обществото ни е такова, какъвто е всеки негов елемент поотделно.

Асоциирането на всеки елемент от системата с цялото на системата наричаме национална идентичност. Засилването на интереса му към нея и предприемането на преднамерени и целенасочени действия за подобряването й наричаме гражданско общество. Очевидно едното не може да съществува без другото.

Липсата на национална идентичност произлиза от нежеланието на всеки човек да се идентифицира с обществото като цяло. Това нежелание идва от несъответствието в оценката за себе си и за цялото. Индивидът оценява себе си високо, а всичко останало - като несъответстващо на неговите способности и интелект. Така цялото се превръща в пречка за личното развитие, която трябва да бъде преодоляна не в обществен интерес, а в личен.

Липсата на гражданско общество е следствие на нежеланието на индивида да действа едновременно в интерес на себе си и на обществото. То е поради скептичността, че личното добруване може да донесе общественото благо, което от своя страна да предизвика повече лични облаги за всеки един член на това общество. Което пък е пряко следствие на презумпцията, че ако един промени модела си на действие, никой друг няма да промени своя - защото индивида не се счита за част от това цяло, част, която е значима и способна да му влияе. Което ни връща пак при липсата на национална идентичност.

Основната причина на тези две явления е неспособността или нежеланието на индивида да мисли със собствената си глава.

За мислещия човек е ясно, че съществуват две основни форми на държавно устройство. При първата имаме манипулиране на образователната система и на информацията, която става обществено достояние, с цел разделяне на хората на образовано управляващо малцинство и невежо и незаинтересувано управлявано мнозинство. Втората форма на държавно управление е демокрацията, както е по учебник. Коректив на случващото се в обществото тук е самото общество, което предполага високо ниво на образования, знания и мисъл в голям процент от населението.

Липсата на достатъчно мислещи хора в една държава непременно я причислява към първия тип. Наличието на мислещи хора обаче не обуславя непременно развитието на демокрация. Пред всеки мислещ човек стои изборът към кое от двете да се стреми. Работата за общественото добруване, за образоването на всеки човек и превръщането му в равностоен, мислещ елемент на цялото, би довела до развитието на демократично гражданско общество. Работата за личното образование и добруване засилва разделението на управляващи и управлявани, и единствената възможност за развитие на човек в такова общество е да се премести от едната в другата класа.

Развитието на обществото като демократично или олигархично зависи от това какъв избор ще вземе всеки човек. Обективно погледнато, мотивацията за този избор е коя държавна система ще развие повече и по-бързо държавата като цяло. Реалистично погледнато, българинът има българска народопсихология - счита себе си за по-знаещ и можещ от останалите - и затова е силно вероятно да предпочете олигархията - не регламентирана със закон, но на практика случваща се около нас.

Иска ми се държавата, която двамата с теб споделяме, да предприеме своя ход към демокрация, иска ми се обществото ни да стане гражданско. За да стане това, трябва да се мотивират повече хора да работят за интереса на нацията си. Това не може да стане без те да се асоциират с тази нация, да я чувстват достатъчно зряла и достойна, за да се зоват част от нея. Това би ги мотивирало да работят над себе си, за да бъдат и те самите достойна част от достойния си народ и да допринесат за развитието му нагоре и нагоре. Този пример ще мотивира още хора около тях - един самопредизвикващ се процес.

Питам се обаче какво ще започне този процес - ако го сравним с рекурсивна функция, коя ще е командата, която да я извика за изпълнение. Ще ми се да вярвам, че това може да стане с моя личен пример - моя и на всички мислещи, можещи хора, които са избрали да останат тук и да работят здраво.

Но наистина не знам дали ще се получи.

За учебниците и други динозаври

В момента моят университет е в сесия. Една малка, прекрасна лудница, следваща собствената си логика. Която обосновава всякакви иначе учудващи нощни разхождания по коридорите на общежитията по анцуг за записки, притичвания до копирни центрове и принтиране на пищови, следвани от съответното рязане, сгъване, омотаване с ластик и прибиране в съответния елемент на съответно подбрания за целта тоалет.
Всички преписват. Отличниците - особено много, в някакъв култ към запазването на стипендията и успеха, и за да покажат студентската книжка после пред мама. И ако някой по някаква случайност не го е направил, преписването, после се хвали или съжалява на всеослушание, според резултата от смелата му и иновативна провокация.

И не, няма да ви досаждам с това, че преписването е грешно и лошо. Наистина, всеки решава за себе си, според личните си морални разбирания. И не е моя работа да се бъркам в това решение. Просто ще си поразсъждавам малко над защо, как и какво да направя аз по въпроса.

Едно време, чувала съм, нямало било интернет, пък и компютри, и за да препише, човек е трябвало лично и собственоръчно да си направи собствените пищови, четейки, преписвайки и синтезирайки записки и учебници, процес, който, ако е извършен, парви ползването на пищовите безмислено поради едновременното научаване на материала. Сега в началото на сесията в общия скайп на групата тръгва архив с конспектите и пищовите по всички предмети, в готов за принтиране вид. Няма нужда дори да ги прочиташ преди изпита, стига да си достатъчно ловък. Не е ли за това прогресът, ще се попитам, за да направи живота ни по-лесен. И без това има гугъл - ако по-късно, работейки, случайно ти потрябва някаква информация за историята на парковете в древен китай, тя е лесно и удобно достъпна.

Информацията може и да е достъпна. Мисленето, за съжаление, не е. И ми се ще образованието да се насочи малко повече върху създаването на нови и авторски анализи, разсъждения и изводи, вместо върху меморизирането на старите. Старите вече ги има в гугъл. По много малко предмети се случва курсът на обучение, а и изпитът след това, да поощряват мислене, и то образовано мислене - въз основа на наученото по предмета да решиш задача, която не си срещал до момента. Но за това ще ти поговоря друг път.

Защо пищовите в този си вид са толкова удобни? Отвикнали сме да четем, и шестстотинте страници на учебника, от които поне 30 са за класовата борба, понеже изданието е от 1965-та, ни идват малко в повече. В един момент един незнаен студент е прочел учебника и го е преразказал в три колонки на лист, на общо 40 страници. Това е по-лесно за четене, и с малко справки и проучване, се получава идеален материал за учене. Дразнещото в пищовите, освен безбройните правописни грешки, за мен беше езикът - за добро или лошо третокурсник в УАСГ не може да има думите на учен от БАН, и често примитивните жилища, примерно, биват наричани тъпи или жалки. Мисля си, че висшето образование не цели да те научи на плановете на купчина несъществуващи вече къщурки, а да ти даде култура и език, за да правиш после сам своите изследвания. Дори само обяснителните записки към проектите си да правиш, може би ще ти трябва езикова култура, която не е тъпа и жалка. Може би. Засега който иска висок стил, може да си чете преснимания учебник. Разбираемо, изданието от 1965 е изчерпано.

Има нужда от нова литературна форма. Преработения учебник. Държавата ни в момента няма ресурс, финансов и интелектуален, за да се напишат наново всички учебници за висшето образование. Те са резултат на години научни изследвания, които може и да не доживеем да видим отново, възродени и доразвити. Това обаче не трябва да спира държавата ни да произвежда добри практици, като една стъпка към поколението добри академици, което да последва. Може да се преработи съществуващия 45-годишен учебник, (авторските права не изтичат ли след 50 години?), да се поотупа от идеологията, да се добавят новоизкопаните археологически обекти и богат снимков материал - направен на студентските практики и с предоставени авторски права. И да се пусне със свободен достъп в интернет, в дигитален формат. Съгласете се, че в България, на този етап, пари от учебник не може да се изкарат: ако стойността му е по-висока от тази на ксероксно копие, парите ще отидат не в книжарниците, а в копирните центрове. Ако учебникът е направен от студенти за студенти, като курсов проект, самото му изготвяне ще е процес, в който ще научат много. Освен така по този начин учебникът ще се актуализира всяка година от настоящия курс, и така никой студент вече няма да има честта да учи от учебник, надвишаващ възрастта на собствените му родители.

Единственият недостатък, който виждам, е килийността на този метод - предаването от по-големите на по-малките може да отнеме научността на преподаването. Но ако го погледнем от тази страна - като подобряване и официализиране на съществуващ вече процес - пищовите, нещата стават по-различни. Ще разполагаме с безплатен, адекватен, точен, кратък, актуален учебник и самите ние ще сме научили нещо в процеса.

Звучи логично, нали?

започнах този блог отдавна.
това, което ме е спирало да пиша тук, е стремежът да звуча сериозно, все едно ще бъда четена. стремеж не само да прозвуча, а и да прозвуча добре. не потръгна и го скрих, отлагайки за някой по-добър момент.

кой по-добър момент от сега.
няма да пиша, защото ме четеш ти. ще пиша, за да документирам процесите, през които преминавам и възгледите, които променям, докато вървя.

гледам трите поста отпреди година и разбирам колко съм се променила. вече не стоя зад тези високопарни думи, все по-малко са нещата, в които съм толкова уверена, че да се боря за тях.

но пък увереността ми става все по-силна. сега се намирам горе-долу на средата между съседите си - чалгари и Ян Палах, не искам да се самозапалвам пред парламента, но искам да променя нещата около себе си.

вярвам, че образованието е жизнен процес. всъщност еволюционен. не ме е страх да се променя, както не ме е страх да срещна теб и твоите идеи.

и все пак няма да пиша заради теб. оценявам, че си попаднал тук, това е прекрасно. можеш да проследиш процеса, може и да се включиш.
ако не, там горе има един хикс.

Льо Корбюзие

след дълго прекъсване малки картонени къщи ти поднася малко сдъвкано и преведено интернет-самообразоване. наслади се на живота и делата на Льо Корбюзие.

къщата на водопада

макет на трима колеги - първокурсници.

урок номер две: стреми се високо. след това постигай.
извод номер две: мога. мога!

перспективата по ИС, май 2008

горда съм със себе си, наречете ме черна овца или бяла врана, но цветът на картона ми докара най-високата оценка в групата. плюс това, че си правя нещата сама.

урок номер едно: условията не са ограничения. условията са насоки, вървейки срещу които създаваме красота по-велика, отколкто в условията на съвършения хаос.

извод номер едно: нА ви сега туш и перо

архе значи първoелемент

архе значи пъровелемент. оттам тръгнаха познанията ми по архитектура, идеята ми за архитектура, от философията на Силвето. архе бележи началото, единственото начало, откъдето е произлязло всичко, цялото съществуващо. и архи-тектът е не главен майстор, а първоизточник, демиург, създаващ и творящ вселени.

живях последните седем или осем години с идеята, че това е моята бъдеща професия. и все пак дойде като гръм от ясно небе идеята, че ще трябва да чертая. просто не бях се замисляла, не бях прочела дребния шрифт. за мен създаването беше игра и забава, рисуване и скица на идея, не планиране и разчепкване на детайлите й, за да може някой друг да я материализира. събуждането беше първият чертеж, първата четворка, първата композиция, първата тройка.

просто трябваше да се науча да правя всичко красиво.

а аз, като всички хора имам своите некрасивости и красотата ми е ужасно трудна, особено когато всяко създаване досега е било отдушник за душевни лайна.

и в първи курс не научих размерите на тухлата, видовете панели и особено шумоизолацията. в първи курс научих стремежа към красота.

оттук нататък май всичко е лесно.