Започнах да пиша този пост на английски, но не ми се удаде. Много трудно превеждам изникналата мисъл на чужд език, отнема й се онова, първичното. Напоследък съм възхитена от Geoff Manaugh, автора на блога BLDGBLOG. Харесва ми нагласата на Джеф да пише не за архитектурата, а за света, който я определя, и да изследва промените в него. Някак си ти оставя избора, като архитект, да си извадиш изводите за този променящ се свят и да си съставиш стратегия за своята архитектурна реакция. За това как точно искаш да се промени света около теб и как да действаш, за да се случи това.
Днес писах на Мая, че светът ме плаши. И не е само глобалното затопляне, намирам, че наистина живеем в интересни времена, времена, в които светът се променя и е трудно да се предвиди как и накъде. Климатът е една насока. Политиката и войните - друга. Също така изобилието от достъпна и разнопосочна информация и стремежът на някои правителства да я контролират. Много интереси има в света, много стремежи, и се чувствам като дете, повечето от тях са ми неразбираеми и все пак се очаква да ги взема предвид и да живея и действам адекватно на средата си, адекватно на света, в който съм поставена.
Изпитвам носталгия към уюта на миналия век, когато сложният свят се е определял от далеч по-прости правила. Може би дистанцията във времето е причинада възприемам тези времена като по-прости и по-ясни. Студената война, двата лагера, петролът и бомбите. Прогресът, по-бързите коли, компютрите. Покоряването на космоса. Било е по-лесно да се живее тогава, в моралната система, ценяща по-бързо, по-високо, по-силно. В моралната система на черно и бяло.
Всичко е далеч по-сложно сега. Цени се по-умното. В науката и техниката се стремим към решения, които постигат максимум действие с минимум енергия и отпечатък върху средата. В политиката не винаги най-силна е държавата с най-голямата бомба. Информацията се превърна в ценност, стока, оръжие за контрол. и то в общодостъпно такова. Информацията стана public domain, обществена собственост. Това е все едно да продаваш акции от водородната бомба. Съдбите ни в момента се определят от много по-сложна система, зависима от много повече параметри. И изходът е доста мъгляв.
Вярно е, че и в миналото светът е бил сложен. И без значение дали си креационист или теоретик на хаоса, осъзнаваш несъизмеримостта му със собствените ти способности за осъзнаване. Това, което ме обърква обаче, е липсата на ясен модел. Можеш да синтезираш шейсетте в словесен модел от три изречения. Не можеш да направиш това за настоящето.
Това, което ме плаши най-много, е че я няма дързостта на хората да мечтаят. В началото на века хората са мечтаели за града на бъдещето и за летящите коли, за градове на други планети. Мечтаели са за хигиена, лекарства и мир. Действали са дръзко и иновативно, без страха от провал. В момента не виждам мечта, не виждам един споделен от обществото стремеж. Не се борим за мир, или за цивилизовани условия в Третия свят, не мечтаем за градовете си след 50 години.
Единствено се молим тези градове още да ги има.
Опитваме се да живеем по-скромно, да консумираме по-малко, да пазим, да бъдем плахи и смирени. Борим се за дипломация, която в последствие затъва в бездънна бюрокрация и в отказ от поемане на отговорност. Сякаш някой е откъснал топките на човечеството.
Ей в такива моменти оценявам футуризма. Прочетох статията в уикипедия, за хората, които в началото на века са имали дързостта да отрекат всичко преди тях и да започнат наново, търсейки. В момента BLDGBLOG ме вдъхновява с един съвременен футуризъм, с отказа си от презумпцията за света и с въпросите, които задава, изследвайки тенденциите и търсейки отговорите. Не ти предлага истини и решения, а те предизвиква сам да ги търсиш.
Не си представям живота без това Декартово съмнение, без изчистването на гнилостта от презумпции и аксиоми, докато стигнеш до здравата основа, върху която да градиш. Запазването на способността ти да мислиш, на чистия ти аналитичен ум, е за мен равносилно на живот - така оставаш адаптивен в един променящ се свят, запазваш способността си да реагираш адекватно на обстоятелства, които не си предполагал, че щети се случат.
Учудва ме обаче колко малко хора избират да мислят.
30 ноември 2010
Aztecs!
The book I just finished reading, or should I say sort of finished, because its too ready overdue and I don't think I can afford to keep and enjoy it more, is a MVRDV one called "FARMAX -Excursions on Density". Now you may have heard that The Netherlands is the most densely populated country in Europe and one of the most dense in the world - and the guys at MVRDV took that subject and started playing with it, trying to explore all the possible whatifs the future development of their country may be. But perhaps the word FARMAX needs an explanation - FAR means Floor Area Ratio, an index equal to the total built floor area of a building divided by the area of its lot (much like the Bulgarian КИНТ). So they wondered what would happen if they brought that to the max.
The problem in The Netherlands is that the continuous growth of cities spreads them among the adjacent countryside into low-density suburbs that fail to realize the dream of dwelling but at the same time ruin the quality of the country's landscape. For the authors of this book density can only be estimated if surrounded by nothing - in this way they try to study what would happen if their country's population is concentrated in a dense urban environment thus preserving the country's landscape intact for the future. The book examines some trends in society, the relations between density and social behaviour, and also some practical issues like light, air and access as the density is brought to the possible maximum.
The great thing about that book is that they get out of the box labelled 'common sense' and really push possibilities to extremes. In this way it becomes much easier to observe and study processes taking place now but at a very slow ratio and therefore of unknown consequences. Also these extreme studies produce a lot of material to think about and to be inspired. The book provides you with some answers - what would happen if you went in that direction, and gives you the extreme result, leaving you with the choice as to how far would you, the designer, go.
This is the moment to mention that MVRDV are not that popular at home and it's here in Belgium that I began to understand that their name has become somewhat of a religion among architecture students. The book I read is quite old (issued in 1998, come on, I was 9 at the time, playing the violin and building Barbie houses), but to a beginner in the urban studies and trends in societies and cities it turned out to be the right thing to read.
And this image so much reminds me of the current urban situation in Bulgaria... Aztecs!
25 ноември 2010
21 ноември 2010
Here's the news.
Обмислям да започна работа за българското правителство. Така.
Иначе близостта на Бойко ме радва, всеки ден се събуждам и се усмихвам на 3000те километра помежду ни, и това, че научавам за дупета и таралежи и разрушение само по интернет само може да ме радва.
Искам чисти тоалетни и в УАСГ. Иначе не ме очаквайте да се върна, сериозно.
Иначе близостта на Бойко ме радва, всеки ден се събуждам и се усмихвам на 3000те километра помежду ни, и това, че научавам за дупета и таралежи и разрушение само по интернет само може да ме радва.
Искам чисти тоалетни и в УАСГ. Иначе не ме очаквайте да се върна, сериозно.
18 ноември 2010
architecture is not art.
" - How do we make an architectural film interesting to the wide audience?
- We put sex in it. "
The witty quote aside, I find myself spending more time reading non-architecture blogs, ones about books and movies, and about space and provocation. I think architecture is becoming boring even to somebody interested in it, and to the general public I suppose it's the same as talking about nuclear physics. I think architects need communication on a different level. Simply said we need to get a life. And I need to create architecture that is less design-oriented and more people-oriented, even if that means giving up these fancy cantilevered stairs.
I find myself thinking that art has nothing to do with architecture - and if you wanted to do anythinng artsy, you made a wrong choice with architecture. It's a craft, not an art. But I love it.
- We put sex in it. "
The witty quote aside, I find myself spending more time reading non-architecture blogs, ones about books and movies, and about space and provocation. I think architecture is becoming boring even to somebody interested in it, and to the general public I suppose it's the same as talking about nuclear physics. I think architects need communication on a different level. Simply said we need to get a life. And I need to create architecture that is less design-oriented and more people-oriented, even if that means giving up these fancy cantilevered stairs.
I find myself thinking that art has nothing to do with architecture - and if you wanted to do anythinng artsy, you made a wrong choice with architecture. It's a craft, not an art. But I love it.
08 ноември 2010
защо нямаме урбанизъм.
Урбанизъм в интерес на цялото, на пейзажа в България е имало единствено по време на социализма. Разбира се, много може да се каже за цензурата, налагана на проектите, на шуробаджанащината при възлагането им, за стила и мащаба на периода. Но единствено тогава в цялата ни история някой е създавал комуникации, организирал градове и мислел за пространствата, обема и силуета на града като цяло.
В случая със социализма тази организация е била наложена от управляващите, а управляваните не са имали избора да не се съгласят.
В момента дори и да има инициатива от страна на държавата за промяна в начина на изготвяне на градоустройствени планове, тя не би могла да получи обществено одобрение. Ако на имотите, намиращи се на по-знакови места (примера със сградата на завоя на Раковска), се придадат по-благодатни градоустройствени показатели, веднага ще настане недоволство: защо на съседа давате, а на мен не. И всеки ще изнамери достатъчно експертни мнения, че неговият имот е знаков градоустройствено, и ще раздуе възможните квадратни метри до небето.
Единствените обективни критерии за градоустройствените закони в България са тези на хигиената и транспортното обслужване - и обема на възможното застрояване се ограничава според ослънчаването и проветрението. Така е справедливо - на всеки същото. Получава се едно егалитарно градоустройство.
За да се сбъдне елитарното градоустройство в България, трябва първо да има активна държавна инициатива в тази насока, и след това - обществено одобрение. По скоро редът трябва да е обратен и тази промяна трябва да започне от обществото.
За съжаление в момента това не е възможно - за да се случи, трябва да има разбиране на термини като "общото благо" и общия интерес - разбиране и желание за промяна, които не биха се случили без актовно гражданско общество.
В случая със социализма тази организация е била наложена от управляващите, а управляваните не са имали избора да не се съгласят.
В момента дори и да има инициатива от страна на държавата за промяна в начина на изготвяне на градоустройствени планове, тя не би могла да получи обществено одобрение. Ако на имотите, намиращи се на по-знакови места (примера със сградата на завоя на Раковска), се придадат по-благодатни градоустройствени показатели, веднага ще настане недоволство: защо на съседа давате, а на мен не. И всеки ще изнамери достатъчно експертни мнения, че неговият имот е знаков градоустройствено, и ще раздуе възможните квадратни метри до небето.
Единствените обективни критерии за градоустройствените закони в България са тези на хигиената и транспортното обслужване - и обема на възможното застрояване се ограничава според ослънчаването и проветрението. Така е справедливо - на всеки същото. Получава се едно егалитарно градоустройство.
За да се сбъдне елитарното градоустройство в България, трябва първо да има активна държавна инициатива в тази насока, и след това - обществено одобрение. По скоро редът трябва да е обратен и тази промяна трябва да започне от обществото.
За съжаление в момента това не е възможно - за да се случи, трябва да има разбиране на термини като "общото благо" и общия интерес - разбиране и желание за промяна, които не биха се случили без актовно гражданско общество.
02 ноември 2010
Town Spaces - Contemporary interpretations in Traditional Urbanism
This is a resume of a book I read recently, entitled "Town Spaces - Contemporary interpretations in Traditional Urbanism" by Rob Krier.
The development of the Modernist movement in the beginning of the 20th century replaced traditional local buildings with global ones, whose structure and shape were based on function and hygiene. They were universal, but had nothing specific from the place they were built. This architectural tendency found place also in urbanism - functionalism divided cities into zones of interest, of living, working, leisure and culture, and created large boulevards connecting them, enabling large numbers of people to travel between them. This intervention almost erased the scape of existing cities, having no respect of the existing scale and structure. Even more, it caused traffic problems, forcing people to travel great lengths with vehicles rather than walking in the same neigbourhood. It also encouraged alienation, minimizing the accidental meetings, occuring between passers-by on the same street. Functional urbanism was a manifest to the new and modern, but forgot design's main purpose: serving the humans.
Traditional urbanism appeared as a reaction to that trend. As with all movements trying to preserve a tradition, it appeared after the tradition was no longer strong enough to manifest itself. This movement tried to re-invent the medieval image of the cities, serving as meeting points and inviting pedestrians instead of cars to the city streets. Contrary to the tendency of alienation, of one person households, this kind of urbanism created spaces in the cities in which people could meet and enjoy together. It created mixed-use areas, active in different parts of the day and enabling people of different age and social status to meet. It tried to preserve the human scale, replacing big buildings with smaller ones, fitted inside the urban tissue and carefully woven with public spaces.
The inspiration for this kind of approach were the medieval towns, where the narrow streets were full of suspense, the squares served as meeting places, and the disposition of spaces in relation to each other created different enjoyable views. This organic, human-sized structure was preferred to the straight axes that appeared in cities after the Baroque age, and that were often applied with disregard to the existing structure and spirit of the city.
Traditional urbanism is sustainable in its way – at one hand, as sustainable architecture does, it tries to slow down, to reinvent forgotten, peaceful and clever ways used in the past, with which to oppose to emerging bad trends in society. On the other, it has the biggest asset in sustainability, it creates spaces that are loved and desired by people. Rob Krier calls this type of urbanism seductive – appealing cities make people want to settle in, make them want to protect, preserve and develop these cities.
The main concept of this approach to city design is putting the human in the center of the city. Pedestrians are encouraged to use these new streets, while cars are presented with some obstacles; public buildings are created within reachable distance by foot, big government buildings are separated and scaled down, so that they no longer oppress people with their volume. Smaller buildings have one more advantage – they are more flexible and more easily replaced when they no longer serve their purpose. The constant image of the city is thus determined not by the facades, but by the urban grid. And if the designer manages to create a working grid, usable and loved by people, it will continue to form the city's image for generations to come.
Designing such a grid is a difficult task – the designer should try not to manifest himself, but rather to create a grid that seamlessly fits with the existing urban fabric. He should be modest in his project, and not try to discover new truths. In the field of architecture and urban design exist a lot of principles which can be transferred over generations and the designer should try to develop them instead of questioning them. This urbanism is an evolutionary continuation of the tradition rather than an invention – and this requires the designer to give up serving his ego and to start serving the community's taste and interest.
The main reason people are attracted to these human-scaled cities is nostalgia. They want to experience something unspoiled by time and technology, something authentic. This causes the tourists to come to historic cities and natural reserves, and the flow of tourists is also often the reason for the decrease of quality of these places. Creation of traditionally shaped cities is an answer to people's crave for authenticity. And the high interest of buyers means investors are also interested . People might enjoy the new and the modern, but when it comes to their own home, they prefer something classical and relaxing, they prefer “Catherine Hepburn over Marilyn Monroe”.
The development of the Modernist movement in the beginning of the 20th century replaced traditional local buildings with global ones, whose structure and shape were based on function and hygiene. They were universal, but had nothing specific from the place they were built. This architectural tendency found place also in urbanism - functionalism divided cities into zones of interest, of living, working, leisure and culture, and created large boulevards connecting them, enabling large numbers of people to travel between them. This intervention almost erased the scape of existing cities, having no respect of the existing scale and structure. Even more, it caused traffic problems, forcing people to travel great lengths with vehicles rather than walking in the same neigbourhood. It also encouraged alienation, minimizing the accidental meetings, occuring between passers-by on the same street. Functional urbanism was a manifest to the new and modern, but forgot design's main purpose: serving the humans.
Traditional urbanism appeared as a reaction to that trend. As with all movements trying to preserve a tradition, it appeared after the tradition was no longer strong enough to manifest itself. This movement tried to re-invent the medieval image of the cities, serving as meeting points and inviting pedestrians instead of cars to the city streets. Contrary to the tendency of alienation, of one person households, this kind of urbanism created spaces in the cities in which people could meet and enjoy together. It created mixed-use areas, active in different parts of the day and enabling people of different age and social status to meet. It tried to preserve the human scale, replacing big buildings with smaller ones, fitted inside the urban tissue and carefully woven with public spaces.
The inspiration for this kind of approach were the medieval towns, where the narrow streets were full of suspense, the squares served as meeting places, and the disposition of spaces in relation to each other created different enjoyable views. This organic, human-sized structure was preferred to the straight axes that appeared in cities after the Baroque age, and that were often applied with disregard to the existing structure and spirit of the city.
Traditional urbanism is sustainable in its way – at one hand, as sustainable architecture does, it tries to slow down, to reinvent forgotten, peaceful and clever ways used in the past, with which to oppose to emerging bad trends in society. On the other, it has the biggest asset in sustainability, it creates spaces that are loved and desired by people. Rob Krier calls this type of urbanism seductive – appealing cities make people want to settle in, make them want to protect, preserve and develop these cities.
The main concept of this approach to city design is putting the human in the center of the city. Pedestrians are encouraged to use these new streets, while cars are presented with some obstacles; public buildings are created within reachable distance by foot, big government buildings are separated and scaled down, so that they no longer oppress people with their volume. Smaller buildings have one more advantage – they are more flexible and more easily replaced when they no longer serve their purpose. The constant image of the city is thus determined not by the facades, but by the urban grid. And if the designer manages to create a working grid, usable and loved by people, it will continue to form the city's image for generations to come.
Designing such a grid is a difficult task – the designer should try not to manifest himself, but rather to create a grid that seamlessly fits with the existing urban fabric. He should be modest in his project, and not try to discover new truths. In the field of architecture and urban design exist a lot of principles which can be transferred over generations and the designer should try to develop them instead of questioning them. This urbanism is an evolutionary continuation of the tradition rather than an invention – and this requires the designer to give up serving his ego and to start serving the community's taste and interest.
The main reason people are attracted to these human-scaled cities is nostalgia. They want to experience something unspoiled by time and technology, something authentic. This causes the tourists to come to historic cities and natural reserves, and the flow of tourists is also often the reason for the decrease of quality of these places. Creation of traditionally shaped cities is an answer to people's crave for authenticity. And the high interest of buyers means investors are also interested . People might enjoy the new and the modern, but when it comes to their own home, they prefer something classical and relaxing, they prefer “Catherine Hepburn over Marilyn Monroe”.
11 октомври 2010
" I am interested in the garden from a sensorial point of view: to me, what it provokes is fundamental. If we consider the garden as a part of the architecture, we can say that it is the most sublime part, because its only function is to please, to refresh. If you build a parking lot, the cars must fit, turn, circulate. If you make a building, the structure has to sustain it. But the garden is about paths, sensations, odors, freshness. Imagine designing only for that purpose."
Alberto Karach
Alberto Karach
26 септември 2010
Новините накратко.
В рамките на наближаващата трета поред Sofia Architecture Week се провежда отворен конкурс с тема "Адаптивност", насочен към студенти и млади професионалисти. Макар че конкурсът е брандиран от Етем, темата е поставена общо и позволява много широко третиране - едва ли не позволява да се напише есе с архитектурни средства. Което звучи прекрасно.
Темата на предстоящата ми учебна година в Sint Lucas е Fragile. Започват с дискусия за развитието на човешкото отношение към уязвимата среда и за екологията в най-широк смисъл, не само биологичен, но и културен, духовен, цивилизационен. Тези белгийци ме удивяват. Не съм виждала другаде такова съобразяване с контекста и уважение към съществуващото преди и извън теб. Било то да ти дадат предимство като велосипедист на пътя или да построят нещо некрещящо в историческа среда. Тук все повече ми харесва.
В рамките на наближаващата трета поред Sofia Architecture Week се провежда отворен конкурс с тема "Адаптивност", насочен към студенти и млади професионалисти. Макар че конкурсът е брандиран от Етем, темата е поставена общо и позволява много широко третиране - едва ли не позволява да се напише есе с архитектурни средства. Което звучи прекрасно.
Темата на предстоящата ми учебна година в Sint Lucas е Fragile. Започват с дискусия за развитието на човешкото отношение към уязвимата среда и за екологията в най-широк смисъл, не само биологичен, но и културен, духовен, цивилизационен. Тези белгийци ме удивяват. Не съм виждала другаде такова съобразяване с контекста и уважение към съществуващото преди и извън теб. Било то да ти дадат предимство като велосипедист на пътя или да построят нещо некрещящо в историческа среда. Тук все повече ми харесва.
29 май 2010
какво не му е в ред на ВИАС
Този текст не е официален. С този текст аз се опитвам да си изясня какво не ми харесва в моя университет и как и кога бих го променила.
Ще ходя по Еразъм в Белгия, в университета Сен Лукас, и покрай това започнах по-интензивно да чета сайтовете на различни европейски институции за архитектурно образование. Стреснаха ме разликите, първо в употребата на компютри в образованието и второ, в естеството на процеса на дизайни формообразуване, в свободата, която се дава за формообразуване и изразяване именно чрез и заради компютърните технологии. След това - работата в екипи, малки, мултинационални, сменящи членовете си екипи, за даможе всеки да се научи да общува и да работи с хора, различни хора. Нататък идват честите презентации, икономията на хартия (предаване на дигитален формат на проектите), достъпът до работни ателиета и възможност за лична работа със системи, за които тук само сме чували - 3д принтери, лазерни резачи и т.н. Гостуващите лектори, обсъждането, извънучебната дейност - проекти, уъркшопи, координацията с бизнеса, академичната дейност. И така нататък.
Споделих с един преподавател, бях доста възмутена от сравнението между двете. Недей плю ВИАС, каза ми той, като система нашият университет е на Европейско ниво, дори е един от добрите. Познавам го и знам, че мисли, което казва. Защо тогава нивото е толкова отвратително? - попитах - Ами на теб ако ти дадат морски свинчета, би ли могла да ги превърнеш в архитекти?
Да, с много търпение и добронамереност, и ако самите свинчета са твърдо решени да станат архитекти и са готови да пролеят кръв, пот и сълзи в процеса.
Реших да не плюя, ами да бъда позитивна за момент. Какво е хубавото на ВИАС?
Основи на архитектурното проектиране + изобразителни средства: - принципи на композицията, методи да предадеш идея и внушение чрез образ или пространство. Графична култура.
Моделиране: пространствено мислене. умения по макетиране. Математическа логика и системи.
Информатика в архитектурата. Курсът по аутокад 2д и 3д е добър, друг е въпросът дали не трябва да се появи още в първи курс.
Проектите към катедрите са достатъчно и добри, просто трябва да се наблегне на качеството на работата на всеки преподавател и проектите да са малко по-балансирани в течение на учебния курс.
Изборни дисциплини. Би трябвало всеки преподавател, дори и хоноруван, да може да провежда такава, която, след оценка и одобрение от ръководството, да носи определен брой доплълнителни кредити на студентите. Студенти от всички курсове трябва да имат достъп до изборни дисциплини, подходящи за тяхното ниво на подготовка. По-късно може част от 30те задължителни ECTS кредити да се придобиват от изборни дисциплини.
Ще ми се да има някаква координинация между четирите предмета - Основи на архитектурното проектиране, Изобразителни средства, Моделиране и Информатика, и тя да се появи възможно най-рано в курса на обучение. Проектите по изобразителни средства би трябвало да може да се предават на компютър, като отново важат критериите за естетическо оформление на чертежите/перспективите. Моделите по моделиране да могат да се разработват с някакъв CAD софтуер, като геометричната логика следва да включва както класичкеска математика, така и математически недефинируеми (NURBS) повърхнини. Това като начало може да се появи като избирателен курс, дори като задача по моделиране в четвърти курс.
Това, което на мен поне ми е липсвало като лекционен курс, е в началото на обучението ми някой да влезе и да ми обясни, като на 5-годишно, следните неща:
какво е архитект.
какво е естеството на работата му.
как се представя тя - графични средства.
конкурсното начало в работата на архитекта.
конкурсното начало в българия.
компютърни програми, принципи на работа
цел на компютърно-подпомогнатото-проектиране (CAD - Computer Aided Design)
какво значи оценката в книжката ми
значение на реалните ми умения и способности
избираемите курсове и извънучебните дейности като плюс в cv-то
И най-важното, което на мен ми е ясно от доста време, но имам проблеми да убедя съквартирантката си, първокурсничка:
в архитектурната професия няма правилно и грешно.
има статически стоящо,
отговарящо на нормативите,
докрай, отговорно и внимателно изпълнено
и добре защитено.
Ще ходя по Еразъм в Белгия, в университета Сен Лукас, и покрай това започнах по-интензивно да чета сайтовете на различни европейски институции за архитектурно образование. Стреснаха ме разликите, първо в употребата на компютри в образованието и второ, в естеството на процеса на дизайни формообразуване, в свободата, която се дава за формообразуване и изразяване именно чрез и заради компютърните технологии. След това - работата в екипи, малки, мултинационални, сменящи членовете си екипи, за даможе всеки да се научи да общува и да работи с хора, различни хора. Нататък идват честите презентации, икономията на хартия (предаване на дигитален формат на проектите), достъпът до работни ателиета и възможност за лична работа със системи, за които тук само сме чували - 3д принтери, лазерни резачи и т.н. Гостуващите лектори, обсъждането, извънучебната дейност - проекти, уъркшопи, координацията с бизнеса, академичната дейност. И така нататък.
Споделих с един преподавател, бях доста възмутена от сравнението между двете. Недей плю ВИАС, каза ми той, като система нашият университет е на Европейско ниво, дори е един от добрите. Познавам го и знам, че мисли, което казва. Защо тогава нивото е толкова отвратително? - попитах - Ами на теб ако ти дадат морски свинчета, би ли могла да ги превърнеш в архитекти?
Да, с много търпение и добронамереност, и ако самите свинчета са твърдо решени да станат архитекти и са готови да пролеят кръв, пот и сълзи в процеса.
Реших да не плюя, ами да бъда позитивна за момент. Какво е хубавото на ВИАС?
Основи на архитектурното проектиране + изобразителни средства: - принципи на композицията, методи да предадеш идея и внушение чрез образ или пространство. Графична култура.
Моделиране: пространствено мислене. умения по макетиране. Математическа логика и системи.
Информатика в архитектурата. Курсът по аутокад 2д и 3д е добър, друг е въпросът дали не трябва да се появи още в първи курс.
Проектите към катедрите са достатъчно и добри, просто трябва да се наблегне на качеството на работата на всеки преподавател и проектите да са малко по-балансирани в течение на учебния курс.
Изборни дисциплини. Би трябвало всеки преподавател, дори и хоноруван, да може да провежда такава, която, след оценка и одобрение от ръководството, да носи определен брой доплълнителни кредити на студентите. Студенти от всички курсове трябва да имат достъп до изборни дисциплини, подходящи за тяхното ниво на подготовка. По-късно може част от 30те задължителни ECTS кредити да се придобиват от изборни дисциплини.
Ще ми се да има някаква координинация между четирите предмета - Основи на архитектурното проектиране, Изобразителни средства, Моделиране и Информатика, и тя да се появи възможно най-рано в курса на обучение. Проектите по изобразителни средства би трябвало да може да се предават на компютър, като отново важат критериите за естетическо оформление на чертежите/перспективите. Моделите по моделиране да могат да се разработват с някакъв CAD софтуер, като геометричната логика следва да включва както класичкеска математика, така и математически недефинируеми (NURBS) повърхнини. Това като начало може да се появи като избирателен курс, дори като задача по моделиране в четвърти курс.
Това, което на мен поне ми е липсвало като лекционен курс, е в началото на обучението ми някой да влезе и да ми обясни, като на 5-годишно, следните неща:
какво е архитект.
какво е естеството на работата му.
как се представя тя - графични средства.
конкурсното начало в работата на архитекта.
конкурсното начало в българия.
компютърни програми, принципи на работа
цел на компютърно-подпомогнатото-проектиране (CAD - Computer Aided Design)
какво значи оценката в книжката ми
значение на реалните ми умения и способности
избираемите курсове и извънучебните дейности като плюс в cv-то
И най-важното, което на мен ми е ясно от доста време, но имам проблеми да убедя съквартирантката си, първокурсничка:
в архитектурната професия няма правилно и грешно.
има статически стоящо,
отговарящо на нормативите,
докрай, отговорно и внимателно изпълнено
и добре защитено.
03 март 2010
(съвременна градска утопия)
Един стар, стар мой текст.
Утопия винаги звучи привлекателно. Знаел го е още сър Томас Мор, създавайки/описвайки в едноименната си книга едно идеално общество, подреден, смазан като часовников механизъм свят, отделен от поквареното настояще с водите на цял океан (неговата утопия се помещаваше на остров). Тези утопии, които са ми останали в тийнейджърската глава обаче, са малко по-различни: 1984та, Прекрасният нов свят, 451 градуса по Фаренхайт – във всички тях идеалната тоталитарна държава се е превърнала в рестриктивна система, а гражданите й - в манипулируеми пионки, в които всеки опит за индивидуалност бива силово изкореняван. Лесно би било да присъдим неуспеха на тези режими на тяхната едностранчива, насилствено наложена законова рамка. Тези правила служат на информирано малцинство за контрол на неинформираната маса хора – и именно затова изглеждат изкуствено създадени и наложени със сила. Ако се замислим обаче върху Х-те века, отделящи авторовото настояще от това на творбата му, откриваме колко е лесен прехода от сегашния, привидно разумен обществен договор към драконова дистопична система. И тя не изглежда вече недостижима, дори напротив: изглежда органичен завършек на настоящето, заслужено наказание за обществото без гражданственост, на индивидите без идентичност.
Градската среда, публичните пространства в един град са пряк материален еквивалент на аморфната обективна среда, наречена общество. Ако на всеки субект присъдим еднозначно по един дом-крепост, то както самите субекти плават заедно в морето на междучовешките си взаимоотношения, така и частните им убежища са заобградени от общественото пространство, ничие пространство, пространство на всички. И ако трябва на междучовешките взаимоотношения да присъдим топос, то това ще бъде пространството, общо за всички: паркове, улици, алеи, библиотеки, магазини, ресторанти, театри, кина, стадиони, спортни зали, административни сгради.
За нуждите на това есе ще разгледаме тези места като публична и частна собственост. Както всяка частна инвестиция, обществените сгради целят преди всичко да донесат на собственика си възвръщаемост на вложените средства и след това постоянна доходност. За тази цел тези пространства трябва да бъдат самоподдържащи се - ползвателите заплащат за това, като парите им се използват за заплати на обслужващия и поддържащия персонал, остава и нещо за собственика на имота. Системата е проста и ефикасна. Разликата с пространствата, които са общинска или държавна собственост, е че последните не изискват възвръщаемост на инвестицията. Иначе казано, парите на обществото се наливат в проекти,за да се върнат като общо благо. Най-простият пример за принципната разлика между двете са конкуриращите се в момента на българска земя парк и мол.
След като и двете съществуват едновременно и равноправно в нашата, българската действителност от 2009та, значи и от двете има нужда. На човек са необходими както слънцето и въздуха в неангажиращата среда на паркове и градинки, така и оборудваните за инвалиди тоалетни в моловете. В затворените пространства той може да получи една по-благоустроена среда, където може безопасно да изведе детето си или да се придвижва свободно, ако е в инвалидна количка. Ако, разбира се, понесе рекламата и търговията. Така, както, приемайки обществения договор, е дал частица от свободата си, за да се чувстват той и всички останали спокойни и защитени.
Може да се направи още един паралел между абстрактните човешки отношения, изразени в писани и не обществени закони, и начина, по който се организират обществените пространства. Човек определя правилата, вместо те – него. В развитието на цивилизацията и технологията някои правила стават излишни, а други трябва да се създадат. В един момент обществото просто надрасва законите си - това е един органичен процес, естественото развитие на социума. По същия начин еволюират и пространствата, които човек обитава. Ако се създаде благоустроена среда, например парк, то тя ще привлече хора, потоците хора – потоци търговци и е само въпрос на време преди този пра-мол да се сдобие със стъклена фасада и ескалатори. По същия начин времето ще покаже кой от двата модела е приложим за нашата реалност, необходимо е да оставим естествените образуващи процеси да си свършат работата.
Както са я свършили в утопиите, за които четем в книгите. Живеещите в 451 градуса на Бредбъри вярват, че са постигнали земния рай, за мнозинството светът е наистина утопия. И ако терминът дистопия съществува, то той описва същата реалност, погледната през очите на малцинството. В този ред на мисли всеки обществен слой е утопия, доколкото осигурява на оптимален процент от хората оптимално количество блага, иначе казано, прави всички еднакво задоволени и еднакво посредствени.
Знаете ли? Забравете формиращите процеси. След като естествените общественообразуващи фактори са чалга-културата и таблоидите, необходимо ни е нещо друго. Ако мнозинството е това, което определя идеала, съответно определя и архитектурата като стремеж той да бъде постигнат, то ни предстои свят от съобразени със ЗУТ оранжеви торти, приютили под двуетажния си покрив офиси, магазини, ателиета, детски градини и космодрум. При сблъсък между тази масова култура/ и една по-скоро гурме култура, все ми се струва, че изтънченото трябва да вземе превес. В един момент се стига обаче до противоречие, до едно кресчендо на формализма, в което човек не намира място за себе си. Сещам се за героинята от „Изворът“, която не иска хората да омърсяват с присъствието си съвършените сгради на нейния любим. Къде остана архитектурата, създадена за хората?
Съществува тънка червена линия между масовата естетика и тази на специалиста. И ако мнозинството е по-невежо, то работа на информираното малцинство е да го поведе по път напред и нагоре; както работа на архитекта е да впрегне концепцията на инвеститора си да я подкара към една по-близка до идеала реализация. Така пак се прави архитектура за хората, само че и самите хора повишават нивото си малко по малко. Докато мнозинството стане добро, информирано и неманипулируемо, за да може то самото да манипулира средата си, да я претворява по свой образ и подобие.
Накрая ще заживеем в утопия. Това е, в общи линии, неизбежно: след като всеки сам се стреми да избира най-доброто, на ниво общество ще се реализира това, което е добро за най-широк кръг от хора. Въпрос на свободна воля е човек да се старае да превърне дистопията в утопия, да даде от своите знания и умения на обществото, за да може то да достигне нивото на мечтите на писателите от двайсети век вместо нивото на кошмарите им.
Утопия винаги звучи привлекателно. Знаел го е още сър Томас Мор, създавайки/описвайки в едноименната си книга едно идеално общество, подреден, смазан като часовников механизъм свят, отделен от поквареното настояще с водите на цял океан (неговата утопия се помещаваше на остров). Тези утопии, които са ми останали в тийнейджърската глава обаче, са малко по-различни: 1984та, Прекрасният нов свят, 451 градуса по Фаренхайт – във всички тях идеалната тоталитарна държава се е превърнала в рестриктивна система, а гражданите й - в манипулируеми пионки, в които всеки опит за индивидуалност бива силово изкореняван. Лесно би било да присъдим неуспеха на тези режими на тяхната едностранчива, насилствено наложена законова рамка. Тези правила служат на информирано малцинство за контрол на неинформираната маса хора – и именно затова изглеждат изкуствено създадени и наложени със сила. Ако се замислим обаче върху Х-те века, отделящи авторовото настояще от това на творбата му, откриваме колко е лесен прехода от сегашния, привидно разумен обществен договор към драконова дистопична система. И тя не изглежда вече недостижима, дори напротив: изглежда органичен завършек на настоящето, заслужено наказание за обществото без гражданственост, на индивидите без идентичност.
Градската среда, публичните пространства в един град са пряк материален еквивалент на аморфната обективна среда, наречена общество. Ако на всеки субект присъдим еднозначно по един дом-крепост, то както самите субекти плават заедно в морето на междучовешките си взаимоотношения, така и частните им убежища са заобградени от общественото пространство, ничие пространство, пространство на всички. И ако трябва на междучовешките взаимоотношения да присъдим топос, то това ще бъде пространството, общо за всички: паркове, улици, алеи, библиотеки, магазини, ресторанти, театри, кина, стадиони, спортни зали, административни сгради.
За нуждите на това есе ще разгледаме тези места като публична и частна собственост. Както всяка частна инвестиция, обществените сгради целят преди всичко да донесат на собственика си възвръщаемост на вложените средства и след това постоянна доходност. За тази цел тези пространства трябва да бъдат самоподдържащи се - ползвателите заплащат за това, като парите им се използват за заплати на обслужващия и поддържащия персонал, остава и нещо за собственика на имота. Системата е проста и ефикасна. Разликата с пространствата, които са общинска или държавна собственост, е че последните не изискват възвръщаемост на инвестицията. Иначе казано, парите на обществото се наливат в проекти,за да се върнат като общо благо. Най-простият пример за принципната разлика между двете са конкуриращите се в момента на българска земя парк и мол.
След като и двете съществуват едновременно и равноправно в нашата, българската действителност от 2009та, значи и от двете има нужда. На човек са необходими както слънцето и въздуха в неангажиращата среда на паркове и градинки, така и оборудваните за инвалиди тоалетни в моловете. В затворените пространства той може да получи една по-благоустроена среда, където може безопасно да изведе детето си или да се придвижва свободно, ако е в инвалидна количка. Ако, разбира се, понесе рекламата и търговията. Така, както, приемайки обществения договор, е дал частица от свободата си, за да се чувстват той и всички останали спокойни и защитени.
Може да се направи още един паралел между абстрактните човешки отношения, изразени в писани и не обществени закони, и начина, по който се организират обществените пространства. Човек определя правилата, вместо те – него. В развитието на цивилизацията и технологията някои правила стават излишни, а други трябва да се създадат. В един момент обществото просто надрасва законите си - това е един органичен процес, естественото развитие на социума. По същия начин еволюират и пространствата, които човек обитава. Ако се създаде благоустроена среда, например парк, то тя ще привлече хора, потоците хора – потоци търговци и е само въпрос на време преди този пра-мол да се сдобие със стъклена фасада и ескалатори. По същия начин времето ще покаже кой от двата модела е приложим за нашата реалност, необходимо е да оставим естествените образуващи процеси да си свършат работата.
Както са я свършили в утопиите, за които четем в книгите. Живеещите в 451 градуса на Бредбъри вярват, че са постигнали земния рай, за мнозинството светът е наистина утопия. И ако терминът дистопия съществува, то той описва същата реалност, погледната през очите на малцинството. В този ред на мисли всеки обществен слой е утопия, доколкото осигурява на оптимален процент от хората оптимално количество блага, иначе казано, прави всички еднакво задоволени и еднакво посредствени.
Знаете ли? Забравете формиращите процеси. След като естествените общественообразуващи фактори са чалга-културата и таблоидите, необходимо ни е нещо друго. Ако мнозинството е това, което определя идеала, съответно определя и архитектурата като стремеж той да бъде постигнат, то ни предстои свят от съобразени със ЗУТ оранжеви торти, приютили под двуетажния си покрив офиси, магазини, ателиета, детски градини и космодрум. При сблъсък между тази масова култура/ и една по-скоро гурме култура, все ми се струва, че изтънченото трябва да вземе превес. В един момент се стига обаче до противоречие, до едно кресчендо на формализма, в което човек не намира място за себе си. Сещам се за героинята от „Изворът“, която не иска хората да омърсяват с присъствието си съвършените сгради на нейния любим. Къде остана архитектурата, създадена за хората?
Съществува тънка червена линия между масовата естетика и тази на специалиста. И ако мнозинството е по-невежо, то работа на информираното малцинство е да го поведе по път напред и нагоре; както работа на архитекта е да впрегне концепцията на инвеститора си да я подкара към една по-близка до идеала реализация. Така пак се прави архитектура за хората, само че и самите хора повишават нивото си малко по малко. Докато мнозинството стане добро, информирано и неманипулируемо, за да може то самото да манипулира средата си, да я претворява по свой образ и подобие.
Накрая ще заживеем в утопия. Това е, в общи линии, неизбежно: след като всеки сам се стреми да избира най-доброто, на ниво общество ще се реализира това, което е добро за най-широк кръг от хора. Въпрос на свободна воля е човек да се старае да превърне дистопията в утопия, да даде от своите знания и умения на обществото, за да може то да достигне нивото на мечтите на писателите от двайсети век вместо нивото на кошмарите им.
23 февруари 2010
чадъри, чадъри, чадъри, огромно червено поле
Хм, помните ли, когато едни прекрасни хора ни предизвикаха да прострем въображението си в двора на родния университет? Ровейки си днес в dezeen открих едно подобно свежо приложение на чадърите в областта на парковите павилиони / провокативните градски акции.
Две холандски архитектурни групировки са направили мобилен бар, в който са събрали 300 души на импровизиран зимен купон на открито, поне преди полицията да се намеси.
Мисля си, че основна част от професията на архитекта е да променя средата около себе си, особено когато това предполага самоинициатива, рециклирани метриали и позитивна гледна точка. Не е необходимо намесата му в тази среда да бъде трайна и ефективно да решава проблемите й. Достатъчно е да предложиш low-cost прозорец извън кутията, да покажеш на всеки, който би се поинтересувал, че има как и защо сам да излезе от нея.
Две холандски архитектурни групировки са направили мобилен бар, в който са събрали 300 души на импровизиран зимен купон на открито, поне преди полицията да се намеси.
Мисля си, че основна част от професията на архитекта е да променя средата около себе си, особено когато това предполага самоинициатива, рециклирани метриали и позитивна гледна точка. Не е необходимо намесата му в тази среда да бъде трайна и ефективно да решава проблемите й. Достатъчно е да предложиш low-cost прозорец извън кутията, да покажеш на всеки, който би се поинтересувал, че има как и защо сам да излезе от нея.
28 януари 2010
не сме народ, а?
Вървял си по улица скоро, нали? Или си се разхождал в парк, пазарувал в магазини, ходил на работа, на училище, разминавайки се с някакво количество хора, заети със същите дейности и замислени по същите проблеми, върху които и ти. Това, уважаеми, е градската среда и за нея ще ти поговоря днес.
Градска среда е всичко извън вратата на твоя дом, и извън вратите на всички онези, с които се разминаваш. По същия начин общество са всички мисли, идеи, намерения и действия, които се осъществяват извън черепната ти кутия и извън чуждите такива. И тези две среди, едната - проекция и резултат на другата, са полето на действието живот - поле, което, щеш - не щеш, споделяш с останалите хора на принципа на взаимния компромис.
Принципът на взаимния компромис е онова, което лежи в основата на обществения договор - да простираш свободата си дотолкова, че да не попречиш необратимо на чуждите свободи. Ако хвърлиш шепа камъчета във вода, в един момент кръгчетата им ще се пресекат. Ей това пресичане е границата, която ти не трябва да преминаваш. И тя обикновено се установява опитно, с проба, грешка, разговор и споразумение.
Ако групата хора са населението на една определена територия, а постигнатото между тях споразумение придобие писмен вид, то принципът на взаимния компромис прераства в принцип на държавна уредба. Тази държавна организация се случва в общото за всички хора пространство - общо и физически, и интелектуално, и нейните закони целят да урегулират взаимоотношенията в него с цел да се запази максимална неприкосновеност на частните пространства - частни физически и интелектуално.
Най-вероятно и аз, и ти сме съгласни, че градската ни среда е шибана. Който разговор бихме могли да завършим с извода, че и държавата ни е шибана. Няма да го направим.
Градската ни среда е такава, каквато ни е държавата.
Държавата ни е такава, каквото ни е обществото.
Обществото ни е такова, какъвто е всеки негов елемент поотделно.
Асоциирането на всеки елемент от системата с цялото на системата наричаме национална идентичност. Засилването на интереса му към нея и предприемането на преднамерени и целенасочени действия за подобряването й наричаме гражданско общество. Очевидно едното не може да съществува без другото.
Липсата на национална идентичност произлиза от нежеланието на всеки човек да се идентифицира с обществото като цяло. Това нежелание идва от несъответствието в оценката за себе си и за цялото. Индивидът оценява себе си високо, а всичко останало - като несъответстващо на неговите способности и интелект. Така цялото се превръща в пречка за личното развитие, която трябва да бъде преодоляна не в обществен интерес, а в личен.
Липсата на гражданско общество е следствие на нежеланието на индивида да действа едновременно в интерес на себе си и на обществото. То е поради скептичността, че личното добруване може да донесе общественото благо, което от своя страна да предизвика повече лични облаги за всеки един член на това общество. Което пък е пряко следствие на презумпцията, че ако един промени модела си на действие, никой друг няма да промени своя - защото индивида не се счита за част от това цяло, част, която е значима и способна да му влияе. Което ни връща пак при липсата на национална идентичност.
Основната причина на тези две явления е неспособността или нежеланието на индивида да мисли със собствената си глава.
За мислещия човек е ясно, че съществуват две основни форми на държавно устройство. При първата имаме манипулиране на образователната система и на информацията, която става обществено достояние, с цел разделяне на хората на образовано управляващо малцинство и невежо и незаинтересувано управлявано мнозинство. Втората форма на държавно управление е демокрацията, както е по учебник. Коректив на случващото се в обществото тук е самото общество, което предполага високо ниво на образования, знания и мисъл в голям процент от населението.
Липсата на достатъчно мислещи хора в една държава непременно я причислява към първия тип. Наличието на мислещи хора обаче не обуславя непременно развитието на демокрация. Пред всеки мислещ човек стои изборът към кое от двете да се стреми. Работата за общественото добруване, за образоването на всеки човек и превръщането му в равностоен, мислещ елемент на цялото, би довела до развитието на демократично гражданско общество. Работата за личното образование и добруване засилва разделението на управляващи и управлявани, и единствената възможност за развитие на човек в такова общество е да се премести от едната в другата класа.
Развитието на обществото като демократично или олигархично зависи от това какъв избор ще вземе всеки човек. Обективно погледнато, мотивацията за този избор е коя държавна система ще развие повече и по-бързо държавата като цяло. Реалистично погледнато, българинът има българска народопсихология - счита себе си за по-знаещ и можещ от останалите - и затова е силно вероятно да предпочете олигархията - не регламентирана със закон, но на практика случваща се около нас.
Иска ми се държавата, която двамата с теб споделяме, да предприеме своя ход към демокрация, иска ми се обществото ни да стане гражданско. За да стане това, трябва да се мотивират повече хора да работят за интереса на нацията си. Това не може да стане без те да се асоциират с тази нация, да я чувстват достатъчно зряла и достойна, за да се зоват част от нея. Това би ги мотивирало да работят над себе си, за да бъдат и те самите достойна част от достойния си народ и да допринесат за развитието му нагоре и нагоре. Този пример ще мотивира още хора около тях - един самопредизвикващ се процес.
Питам се обаче какво ще започне този процес - ако го сравним с рекурсивна функция, коя ще е командата, която да я извика за изпълнение. Ще ми се да вярвам, че това може да стане с моя личен пример - моя и на всички мислещи, можещи хора, които са избрали да останат тук и да работят здраво.
Но наистина не знам дали ще се получи.
Градска среда е всичко извън вратата на твоя дом, и извън вратите на всички онези, с които се разминаваш. По същия начин общество са всички мисли, идеи, намерения и действия, които се осъществяват извън черепната ти кутия и извън чуждите такива. И тези две среди, едната - проекция и резултат на другата, са полето на действието живот - поле, което, щеш - не щеш, споделяш с останалите хора на принципа на взаимния компромис.
Принципът на взаимния компромис е онова, което лежи в основата на обществения договор - да простираш свободата си дотолкова, че да не попречиш необратимо на чуждите свободи. Ако хвърлиш шепа камъчета във вода, в един момент кръгчетата им ще се пресекат. Ей това пресичане е границата, която ти не трябва да преминаваш. И тя обикновено се установява опитно, с проба, грешка, разговор и споразумение.
Ако групата хора са населението на една определена територия, а постигнатото между тях споразумение придобие писмен вид, то принципът на взаимния компромис прераства в принцип на държавна уредба. Тази държавна организация се случва в общото за всички хора пространство - общо и физически, и интелектуално, и нейните закони целят да урегулират взаимоотношенията в него с цел да се запази максимална неприкосновеност на частните пространства - частни физически и интелектуално.
Най-вероятно и аз, и ти сме съгласни, че градската ни среда е шибана. Който разговор бихме могли да завършим с извода, че и държавата ни е шибана. Няма да го направим.
Градската ни среда е такава, каквато ни е държавата.
Държавата ни е такава, каквото ни е обществото.
Обществото ни е такова, какъвто е всеки негов елемент поотделно.
Асоциирането на всеки елемент от системата с цялото на системата наричаме национална идентичност. Засилването на интереса му към нея и предприемането на преднамерени и целенасочени действия за подобряването й наричаме гражданско общество. Очевидно едното не може да съществува без другото.
Липсата на национална идентичност произлиза от нежеланието на всеки човек да се идентифицира с обществото като цяло. Това нежелание идва от несъответствието в оценката за себе си и за цялото. Индивидът оценява себе си високо, а всичко останало - като несъответстващо на неговите способности и интелект. Така цялото се превръща в пречка за личното развитие, която трябва да бъде преодоляна не в обществен интерес, а в личен.
Липсата на гражданско общество е следствие на нежеланието на индивида да действа едновременно в интерес на себе си и на обществото. То е поради скептичността, че личното добруване може да донесе общественото благо, което от своя страна да предизвика повече лични облаги за всеки един член на това общество. Което пък е пряко следствие на презумпцията, че ако един промени модела си на действие, никой друг няма да промени своя - защото индивида не се счита за част от това цяло, част, която е значима и способна да му влияе. Което ни връща пак при липсата на национална идентичност.
Основната причина на тези две явления е неспособността или нежеланието на индивида да мисли със собствената си глава.
За мислещия човек е ясно, че съществуват две основни форми на държавно устройство. При първата имаме манипулиране на образователната система и на информацията, която става обществено достояние, с цел разделяне на хората на образовано управляващо малцинство и невежо и незаинтересувано управлявано мнозинство. Втората форма на държавно управление е демокрацията, както е по учебник. Коректив на случващото се в обществото тук е самото общество, което предполага високо ниво на образования, знания и мисъл в голям процент от населението.
Липсата на достатъчно мислещи хора в една държава непременно я причислява към първия тип. Наличието на мислещи хора обаче не обуславя непременно развитието на демокрация. Пред всеки мислещ човек стои изборът към кое от двете да се стреми. Работата за общественото добруване, за образоването на всеки човек и превръщането му в равностоен, мислещ елемент на цялото, би довела до развитието на демократично гражданско общество. Работата за личното образование и добруване засилва разделението на управляващи и управлявани, и единствената възможност за развитие на човек в такова общество е да се премести от едната в другата класа.
Развитието на обществото като демократично или олигархично зависи от това какъв избор ще вземе всеки човек. Обективно погледнато, мотивацията за този избор е коя държавна система ще развие повече и по-бързо държавата като цяло. Реалистично погледнато, българинът има българска народопсихология - счита себе си за по-знаещ и можещ от останалите - и затова е силно вероятно да предпочете олигархията - не регламентирана със закон, но на практика случваща се около нас.
Иска ми се държавата, която двамата с теб споделяме, да предприеме своя ход към демокрация, иска ми се обществото ни да стане гражданско. За да стане това, трябва да се мотивират повече хора да работят за интереса на нацията си. Това не може да стане без те да се асоциират с тази нация, да я чувстват достатъчно зряла и достойна, за да се зоват част от нея. Това би ги мотивирало да работят над себе си, за да бъдат и те самите достойна част от достойния си народ и да допринесат за развитието му нагоре и нагоре. Този пример ще мотивира още хора около тях - един самопредизвикващ се процес.
Питам се обаче какво ще започне този процес - ако го сравним с рекурсивна функция, коя ще е командата, която да я извика за изпълнение. Ще ми се да вярвам, че това може да стане с моя личен пример - моя и на всички мислещи, можещи хора, които са избрали да останат тук и да работят здраво.
Но наистина не знам дали ще се получи.
23 януари 2010
За учебниците и други динозаври
В момента моят университет е в сесия. Една малка, прекрасна лудница, следваща собствената си логика. Която обосновава всякакви иначе учудващи нощни разхождания по коридорите на общежитията по анцуг за записки, притичвания до копирни центрове и принтиране на пищови, следвани от съответното рязане, сгъване, омотаване с ластик и прибиране в съответния елемент на съответно подбрания за целта тоалет.
Всички преписват. Отличниците - особено много, в някакъв култ към запазването на стипендията и успеха, и за да покажат студентската книжка после пред мама. И ако някой по някаква случайност не го е направил, преписването, после се хвали или съжалява на всеослушание, според резултата от смелата му и иновативна провокация.
И не, няма да ви досаждам с това, че преписването е грешно и лошо. Наистина, всеки решава за себе си, според личните си морални разбирания. И не е моя работа да се бъркам в това решение. Просто ще си поразсъждавам малко над защо, как и какво да направя аз по въпроса.
Едно време, чувала съм, нямало било интернет, пък и компютри, и за да препише, човек е трябвало лично и собственоръчно да си направи собствените пищови, четейки, преписвайки и синтезирайки записки и учебници, процес, който, ако е извършен, парви ползването на пищовите безмислено поради едновременното научаване на материала. Сега в началото на сесията в общия скайп на групата тръгва архив с конспектите и пищовите по всички предмети, в готов за принтиране вид. Няма нужда дори да ги прочиташ преди изпита, стига да си достатъчно ловък. Не е ли за това прогресът, ще се попитам, за да направи живота ни по-лесен. И без това има гугъл - ако по-късно, работейки, случайно ти потрябва някаква информация за историята на парковете в древен китай, тя е лесно и удобно достъпна.
Информацията може и да е достъпна. Мисленето, за съжаление, не е. И ми се ще образованието да се насочи малко повече върху създаването на нови и авторски анализи, разсъждения и изводи, вместо върху меморизирането на старите. Старите вече ги има в гугъл. По много малко предмети се случва курсът на обучение, а и изпитът след това, да поощряват мислене, и то образовано мислене - въз основа на наученото по предмета да решиш задача, която не си срещал до момента. Но за това ще ти поговоря друг път.
Защо пищовите в този си вид са толкова удобни? Отвикнали сме да четем, и шестстотинте страници на учебника, от които поне 30 са за класовата борба, понеже изданието е от 1965-та, ни идват малко в повече. В един момент един незнаен студент е прочел учебника и го е преразказал в три колонки на лист, на общо 40 страници. Това е по-лесно за четене, и с малко справки и проучване, се получава идеален материал за учене. Дразнещото в пищовите, освен безбройните правописни грешки, за мен беше езикът - за добро или лошо третокурсник в УАСГ не може да има думите на учен от БАН, и често примитивните жилища, примерно, биват наричани тъпи или жалки. Мисля си, че висшето образование не цели да те научи на плановете на купчина несъществуващи вече къщурки, а да ти даде култура и език, за да правиш после сам своите изследвания. Дори само обяснителните записки към проектите си да правиш, може би ще ти трябва езикова култура, която не е тъпа и жалка. Може би. Засега който иска висок стил, може да си чете преснимания учебник. Разбираемо, изданието от 1965 е изчерпано.
Има нужда от нова литературна форма. Преработения учебник. Държавата ни в момента няма ресурс, финансов и интелектуален, за да се напишат наново всички учебници за висшето образование. Те са резултат на години научни изследвания, които може и да не доживеем да видим отново, възродени и доразвити. Това обаче не трябва да спира държавата ни да произвежда добри практици, като една стъпка към поколението добри академици, което да последва. Може да се преработи съществуващия 45-годишен учебник, (авторските права не изтичат ли след 50 години?), да се поотупа от идеологията, да се добавят новоизкопаните археологически обекти и богат снимков материал - направен на студентските практики и с предоставени авторски права. И да се пусне със свободен достъп в интернет, в дигитален формат. Съгласете се, че в България, на този етап, пари от учебник не може да се изкарат: ако стойността му е по-висока от тази на ксероксно копие, парите ще отидат не в книжарниците, а в копирните центрове. Ако учебникът е направен от студенти за студенти, като курсов проект, самото му изготвяне ще е процес, в който ще научат много. Освен така по този начин учебникът ще се актуализира всяка година от настоящия курс, и така никой студент вече няма да има честта да учи от учебник, надвишаващ възрастта на собствените му родители.
Единственият недостатък, който виждам, е килийността на този метод - предаването от по-големите на по-малките може да отнеме научността на преподаването. Но ако го погледнем от тази страна - като подобряване и официализиране на съществуващ вече процес - пищовите, нещата стават по-различни. Ще разполагаме с безплатен, адекватен, точен, кратък, актуален учебник и самите ние ще сме научили нещо в процеса.
Звучи логично, нали?
Всички преписват. Отличниците - особено много, в някакъв култ към запазването на стипендията и успеха, и за да покажат студентската книжка после пред мама. И ако някой по някаква случайност не го е направил, преписването, после се хвали или съжалява на всеослушание, според резултата от смелата му и иновативна провокация.
И не, няма да ви досаждам с това, че преписването е грешно и лошо. Наистина, всеки решава за себе си, според личните си морални разбирания. И не е моя работа да се бъркам в това решение. Просто ще си поразсъждавам малко над защо, как и какво да направя аз по въпроса.
Едно време, чувала съм, нямало било интернет, пък и компютри, и за да препише, човек е трябвало лично и собственоръчно да си направи собствените пищови, четейки, преписвайки и синтезирайки записки и учебници, процес, който, ако е извършен, парви ползването на пищовите безмислено поради едновременното научаване на материала. Сега в началото на сесията в общия скайп на групата тръгва архив с конспектите и пищовите по всички предмети, в готов за принтиране вид. Няма нужда дори да ги прочиташ преди изпита, стига да си достатъчно ловък. Не е ли за това прогресът, ще се попитам, за да направи живота ни по-лесен. И без това има гугъл - ако по-късно, работейки, случайно ти потрябва някаква информация за историята на парковете в древен китай, тя е лесно и удобно достъпна.
Информацията може и да е достъпна. Мисленето, за съжаление, не е. И ми се ще образованието да се насочи малко повече върху създаването на нови и авторски анализи, разсъждения и изводи, вместо върху меморизирането на старите. Старите вече ги има в гугъл. По много малко предмети се случва курсът на обучение, а и изпитът след това, да поощряват мислене, и то образовано мислене - въз основа на наученото по предмета да решиш задача, която не си срещал до момента. Но за това ще ти поговоря друг път.
Защо пищовите в този си вид са толкова удобни? Отвикнали сме да четем, и шестстотинте страници на учебника, от които поне 30 са за класовата борба, понеже изданието е от 1965-та, ни идват малко в повече. В един момент един незнаен студент е прочел учебника и го е преразказал в три колонки на лист, на общо 40 страници. Това е по-лесно за четене, и с малко справки и проучване, се получава идеален материал за учене. Дразнещото в пищовите, освен безбройните правописни грешки, за мен беше езикът - за добро или лошо третокурсник в УАСГ не може да има думите на учен от БАН, и често примитивните жилища, примерно, биват наричани тъпи или жалки. Мисля си, че висшето образование не цели да те научи на плановете на купчина несъществуващи вече къщурки, а да ти даде култура и език, за да правиш после сам своите изследвания. Дори само обяснителните записки към проектите си да правиш, може би ще ти трябва езикова култура, която не е тъпа и жалка. Може би. Засега който иска висок стил, може да си чете преснимания учебник. Разбираемо, изданието от 1965 е изчерпано.
Има нужда от нова литературна форма. Преработения учебник. Държавата ни в момента няма ресурс, финансов и интелектуален, за да се напишат наново всички учебници за висшето образование. Те са резултат на години научни изследвания, които може и да не доживеем да видим отново, възродени и доразвити. Това обаче не трябва да спира държавата ни да произвежда добри практици, като една стъпка към поколението добри академици, което да последва. Може да се преработи съществуващия 45-годишен учебник, (авторските права не изтичат ли след 50 години?), да се поотупа от идеологията, да се добавят новоизкопаните археологически обекти и богат снимков материал - направен на студентските практики и с предоставени авторски права. И да се пусне със свободен достъп в интернет, в дигитален формат. Съгласете се, че в България, на този етап, пари от учебник не може да се изкарат: ако стойността му е по-висока от тази на ксероксно копие, парите ще отидат не в книжарниците, а в копирните центрове. Ако учебникът е направен от студенти за студенти, като курсов проект, самото му изготвяне ще е процес, в който ще научат много. Освен така по този начин учебникът ще се актуализира всяка година от настоящия курс, и така никой студент вече няма да има честта да учи от учебник, надвишаващ възрастта на собствените му родители.
Единственият недостатък, който виждам, е килийността на този метод - предаването от по-големите на по-малките може да отнеме научността на преподаването. Но ако го погледнем от тази страна - като подобряване и официализиране на съществуващ вече процес - пищовите, нещата стават по-различни. Ще разполагаме с безплатен, адекватен, точен, кратък, актуален учебник и самите ние ще сме научили нещо в процеса.
Звучи логично, нали?
29 октомври 2009
започнах този блог отдавна.
това, което ме е спирало да пиша тук, е стремежът да звуча сериозно, все едно ще бъда четена. стремеж не само да прозвуча, а и да прозвуча добре. не потръгна и го скрих, отлагайки за някой по-добър момент.
кой по-добър момент от сега.
няма да пиша, защото ме четеш ти. ще пиша, за да документирам процесите, през които преминавам и възгледите, които променям, докато вървя.
гледам трите поста отпреди година и разбирам колко съм се променила. вече не стоя зад тези високопарни думи, все по-малко са нещата, в които съм толкова уверена, че да се боря за тях.
но пък увереността ми става все по-силна. сега се намирам горе-долу на средата между съседите си - чалгари и Ян Палах, не искам да се самозапалвам пред парламента, но искам да променя нещата около себе си.
вярвам, че образованието е жизнен процес. всъщност еволюционен. не ме е страх да се променя, както не ме е страх да срещна теб и твоите идеи.
и все пак няма да пиша заради теб. оценявам, че си попаднал тук, това е прекрасно. можеш да проследиш процеса, може и да се включиш.
ако не, там горе има един хикс.
това, което ме е спирало да пиша тук, е стремежът да звуча сериозно, все едно ще бъда четена. стремеж не само да прозвуча, а и да прозвуча добре. не потръгна и го скрих, отлагайки за някой по-добър момент.
кой по-добър момент от сега.
няма да пиша, защото ме четеш ти. ще пиша, за да документирам процесите, през които преминавам и възгледите, които променям, докато вървя.
гледам трите поста отпреди година и разбирам колко съм се променила. вече не стоя зад тези високопарни думи, все по-малко са нещата, в които съм толкова уверена, че да се боря за тях.
но пък увереността ми става все по-силна. сега се намирам горе-долу на средата между съседите си - чалгари и Ян Палах, не искам да се самозапалвам пред парламента, но искам да променя нещата около себе си.
вярвам, че образованието е жизнен процес. всъщност еволюционен. не ме е страх да се променя, както не ме е страх да срещна теб и твоите идеи.
и все пак няма да пиша заради теб. оценявам, че си попаднал тук, това е прекрасно. можеш да проследиш процеса, може и да се включиш.
ако не, там горе има един хикс.
22 август 2008
Льо Корбюзие
след дълго прекъсване малки картонени къщи ти поднася малко сдъвкано и преведено интернет-самообразоване. наслади се на живота и делата на Льо Корбюзие.
17 юни 2008
къщата на водопада
макет на трима колеги - първокурсници.
урок номер две: стреми се високо. след това постигай.
извод номер две: мога. мога!
урок номер две: стреми се високо. след това постигай.
извод номер две: мога. мога!
перспективата по ИС, май 2008
горда съм със себе си, наречете ме черна овца или бяла врана, но цветът на картона ми докара най-високата оценка в групата. плюс това, че си правя нещата сама.
урок номер едно: условията не са ограничения. условията са насоки, вървейки срещу които създаваме красота по-велика, отколкто в условията на съвършения хаос.
извод номер едно: нА ви сега туш и перо
урок номер едно: условията не са ограничения. условията са насоки, вървейки срещу които създаваме красота по-велика, отколкто в условията на съвършения хаос.
извод номер едно: нА ви сега туш и перо
архе значи първoелемент
архе значи пъровелемент. оттам тръгнаха познанията ми по архитектура, идеята ми за архитектура, от философията на Силвето. архе бележи началото, единственото начало, откъдето е произлязло всичко, цялото съществуващо. и архи-тектът е не главен майстор, а първоизточник, демиург, създаващ и творящ вселени.
живях последните седем или осем години с идеята, че това е моята бъдеща професия. и все пак дойде като гръм от ясно небе идеята, че ще трябва да чертая. просто не бях се замисляла, не бях прочела дребния шрифт. за мен създаването беше игра и забава, рисуване и скица на идея, не планиране и разчепкване на детайлите й, за да може някой друг да я материализира. събуждането беше първият чертеж, първата четворка, първата композиция, първата тройка.
просто трябваше да се науча да правя всичко красиво.
а аз, като всички хора имам своите некрасивости и красотата ми е ужасно трудна, особено когато всяко създаване досега е било отдушник за душевни лайна.
и в първи курс не научих размерите на тухлата, видовете панели и особено шумоизолацията. в първи курс научих стремежа към красота.
оттук нататък май всичко е лесно.
живях последните седем или осем години с идеята, че това е моята бъдеща професия. и все пак дойде като гръм от ясно небе идеята, че ще трябва да чертая. просто не бях се замисляла, не бях прочела дребния шрифт. за мен създаването беше игра и забава, рисуване и скица на идея, не планиране и разчепкване на детайлите й, за да може някой друг да я материализира. събуждането беше първият чертеж, първата четворка, първата композиция, първата тройка.
просто трябваше да се науча да правя всичко красиво.
а аз, като всички хора имам своите некрасивости и красотата ми е ужасно трудна, особено когато всяко създаване досега е било отдушник за душевни лайна.
и в първи курс не научих размерите на тухлата, видовете панели и особено шумоизолацията. в първи курс научих стремежа към красота.
оттук нататък май всичко е лесно.
Абонамент за:
Публикации (Atom)
